Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.11.2010 09:42 - Капризи, мечти и любов
Автор: magdalenas Категория: Лични дневници   
Прочетен: 910 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 27.11.2010 01:59


Вчера реших да поразгледам отново по магазините и най-накрая да сменя чантата си - - горката, имаше "крещяща нужда" да излезе в пенсия". Така правя с всекидневните си чанти май - нося ги буквално до скъсване. Дали защото не съм маниачка на тема "пазаруване", или... съм капризна. И като трудно ще си харесам нещо ново, се примирявам със старото възможно най-дълго.
До скоро и с дрехите така - все не ми харесва нещо с шарките, не знам си какво, та си взимах възможно най-изчистени модели. 
Е, за чантата отново го умувах много - ако е голяма, пък ще взема пак да ходя като с чувал, ако е малка пък, отново ще стои прекалено грозно и не ми е практично... никога не съм била особен фен на аксесоарите, така че и чантата ми никога не се явяваше такъв.
Е, пазарих си от една жена, за която знаех, че ще изтърпи капризите ми и туткането в избора. Такива трябва да са продавачките - услужливи и търпеливи, с подход. 
Желанието да продадеш е хубава основа за продавачеството, но не и да очакваш от всеки огледал ти стоката да я купи. А има и такива като мен - просто влизат, оглеждат дълго, или не чак толкова, влизат и по няколко пъти, после могат и за 3 минути да се върнат и веднага да купят това, което е занимавало акъла им след излизане от магазина. Но е трябвало да влязат и огледат поне няколко пъти. А понякога и възможно най-много магазини.
Спонтанно се реших и на смяна с колана, и тука бях просто оглеждала няколко пъти, за да си дам идеята за следващия, който искам.
Но не какъв да е колан исках!... Не знам защо реших, че колкото по-вечен", толкова по-добре. В  последните години направих стълбицата в качеството и цената, докато вчера си купих такъв от истинска кожа. 
И отново се почна едно умуване, едно гледане, хем да е различен, хем да не е прекалено ексцентричен, хем да се забелязва*. Заговорих се с продавачката колко ли мъчен клиент съм и й трябват само трима такива като мене сигурно, за да се прибере вечерта изстискана от умората. 
Е, тя разбира се не се съгласи с мене. Е, и аз не си казах откъде ми идва самочувствието в магазина - защото знаех, че ако там не си харесам, едва ли ще си харесам от другаде. Пък и имам етиката, ако нямам твърдото намерение да купувам и убеждението, че от тука все нещо ще задоволи вкуса ми, едва ли ще я занимавам толкова. Понякога не ме бърка да дам повече пари за нещо, но да знам, че наистина ми харесва, а понякога просто правя някакъв компромисен вариант. 
Когато най-накрая се спрях на нещо, възможно най-обединяващо ми множеството изисквания, жената започна да ми го  реже. Наложи се дори няколко пъти и даже да махне малка част от камъните по него. Пошегува се, че сигурно наистина съм много капризна, след като не ми се получава няколко пъти. 
Но всъщност не искам да  ви говоря за един от най-омразните ми процеси - този на пазаруването. А за това как се наведох на определени мисли. За капризите, и по-специално тези в любовта. Дали заради това все не ми се получава? Може би хората сме капризни, както от дрехи, така и до любовта. Ако рядко истински си харесваш дрехата или чантата, или колана, дали пък и рядко наистина обичаш? 
Ако понякога се примиряваш с изчистените модели, вместо многозначността на шарките, дали не сме така и в любовта - не можем да приемем недостатъците, или когато е спорно дали са такива? 
Съпоставката на иначе едното крайно незначително, или просто суета, до нещо, което заслужава повече внимание, дойде от наскоро постигналата ме мисъл - от ситуация, в която си извадих извода, че явно за хората трябва да съдя от дребните неща, та да си направя извода какви ли биха били и на по-големи. 
Е, ако направя този извод и за мен сега... Аз знам, че аз съм си виновна да не ми се получава. Оправдавам се със страхът си от обвързване, но дали е само това? 
Дали не се вталявам прекалено?
За мен важи една чалга песен -
"да не сме в магазин,
в любовта не е така -
счупено, скъсано,
да се смени..."
- много добре би описала мен. 
 Дали ако искаш от живота или всичко, или нищо, и най-доброто от него, наистина го получаваш, или си оставаш сам?!? Някой беше казал, че "Едно от най-забавните неща в живота е, че ако поискаш от него най-доброто, обикновено получаваш именно него". Дали е така, или е руска ролетка, в която рискуваш и да останеш сам?!? 
Сетих се една басня, когато:
Един човек умрял и попаднал в Рая. Приближил се до Бог и му казал: "Господи, аз бях толкова набожен, спазвах всички заповеди, бях ти верен слуга. А всичко, което постигнах в живота си, е двустаен апартамент в една съборетина и запорожец." Господ нищо не отговорил и го извел на улицата. Там имало великолепна голяма къща и прекрасен мерцедес. "Всичко това те очакваше - казал му Той. - Но ти мечтаеше за други неща..."
 Дали пък прекаленото мечтаене е за добро, или е основа за самотата? Капризът не е ли в следствие на мечтаенето за истински красиви неща? 
Може би за това и посредствените хора са най-щастливи, посредствени в любовта, в живота, не искат прекалено... Да, и аз знам колко малко му трябва на човек, но в същото време... си мечтая за други неща.





 


Тагове:   мечти,   капризи,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: magdalenas
Категория: Лични дневници
Прочетен: 28990
Постинги: 9
Коментари: 9
Гласове: 337
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930